Дворцова свита

.

Д-р Иван Карамихайлов – От шуменски род на преселници от Бесарабия. Учи в Роберт колеж, а после – медицина във Виена. Жена му е англичанка. Военен лекар в Балканската, Междусъщзническата и Първата световна войни. Хирург. Шеф на Военно-медицинска академия. Има прочута частна клиника в днешния дом на архитектите.

.

"...Доктор Иван Карамихайлов имаше най-белите мустаци на света, а косата му беше още по-бяла. ...Има в София една многострадална улица, някога се наричаше "Кракра", сетне започнаха да й сменят наименованията, накрая пак я нарекоха "Кракра". В единия й край посред обширна градина е разположена двуетажна сграда, строена в първите години на века. Тук е била Карамихайловата клиника. Тя заемала горния етаж: операционна, амбулатория, стаите за болните, а долу било жилището на лекаря и неговото семейство. Иван Карамихайлов учил в Робърт колеж в Цариград, а завършил медицина в Австрия. Там се запознал с Мери, англичанка, пасторска дъщеря. Тя го последвала в България и останала редом с него до края на дните си. Храброст велика! Отгоре на всичко, пасторът изглежда е имал достатъчно средства, подпомогнал зет си да създаде собствена клиника. Щедрост велика! В тази клиника самата Мери станала медицинска сестра. Думата милосърдна вече е прогонена от болничните заведения като неподходяща. Но да не забравя нещо важно: таксите за лечение при доктор Иван Карамихайлов били по-ниски дори от тези в Българския червен кръст. Всекидневието на семейството на хирурга било аскетично и еднообразно, ако непрестанната надпревара със смъртта може да се нарече така. През цялата седмица Мери и Иван работили в клиниката и общували само със своите болни, но в неделя вечер, всяка неделя вечер, точно в осем часа, госпожа и господин Карамихайлови приемали гости. В осем часа обаче вратата на трапезарията се затваряла. Който дошел, дошел, закъснелите трябвало да чакат в гостната, където когато му дойде времето, щяло да се поднесе кафето. Вечерята била винаги една и съща: печен, студен свински бут и горещи картофи. Виното и то винаги било едно и също, червено естествено. По-късно в гостната Мери сядала на рояла и свирела на посетителите, а понякога двамата с доктора изпълнявали песни от Франц Шуберт. Той пеел много вдъхновено и малко фалшиво "Горският цар". Порядъкът при тези вечери бил свят и никой не дръзвал да го нарушава, освен най-близкия приятел на Карамихайлов, състудента му от Виена доктор Димитър Балабанов - уши, нос и гърло. Двамата заедно учили и заедно скитали из Тирол. ...Доктор Карамихайлов имаше две дъщери Райна и Елисавета и един син, пак Иван. Райна била най-възрастната, нея не помня, а Елисавета бе първата жена професор по физика у нас и единствената българка асистентка на лорд Ръдърфорд в Нелсон в Кеймбридж. Синът също стана лекар и естествено пак хирург. Изобщо знаменит се оказа този род и сестрата на доктора Елена беше прочута художничка, днес всеки може да види картините й в Националната галерия. Тъжно е, че не останаха потомци, никой! Мери Карамихайлова била по-възрастна от съпруга си и една тежка пневмония я сломила. По това време нейният сънародник сър Александър Флеминг откривал антибиотиците, но Мери нямала късмет. Преди да издъхне тя повикала мъжа си, протегнала ръката си, докоснала неговата и казала: - Иван, аз много ти благодаря за живота, който имах с тебе и те моля моята смърт да не промени нищо в този дом. - Добре, Мери - казал докторът и в неделята, няколко дни след погребението на жена си, точно в осем часа, Иван Карамихайлов приемал гости на вечеря: студен свински бут, горещи картофи и червено вино. ...Годините минавали, клиниката трябвало да бъде затворена, хирургът започвал вече деветото си десетилетие, отишли си болните, дошла самотата. Докторът подарил инструментариума си, но запазил старите си хирургически престилки и не можел да се откаже от навика сутрин да ги облича. Стари престилки с ръждивокафеникави петна по тях, може би от стара кръв? Виждал съм го да ходи по тъмните коридори на опустяващия си дом като добро бяло привидение. Един божи ден обаче Иван Карамихайлов се плеснал по главата и си казал, че ще си отиде от този свят, без да е посетил някои места в България, които смятал за особено важни. Например гроба на Георги Бенковски, например мястото, където русите са минали Дунава. И старецът със снежно белите коси взел избелялата си раница, поколебал се дали ще му трябва пикела, но се отказал и отпътувал за Тетевен. Оттам стигнал пеша до Рибарица и продължил до Костина, свалил си шапката, поставил едно цвете на кръста на Бенковски и тръгнал обратно. Нощта го застигнала нейде по пътя, ала нищо от това, докторът намерил дървена пейка, подложил раницата под главата си и преспал на открито. На утрото потеглил към Дряново, за да види сина си. Кой знае защо, властта беше решила да прокуди този добър лекар от София. Той живееше в Дряново и всеки ден пътуваше до Горна Оряховица, където работеше в железничарската болница. Как точно бащата се е добрал от Тетевен до Дряново не е известно, но няма съмнение, че още същата вечер пристигнал в дома на сина си. Прегърнали се, седнали, старият лекар разпитал какви операции се правят сега в болницата, лапаротомии, резекции, Билрот едно или Билрот две... сетне хапнали, чукнали се с чаша вино с младия доктор Карамихайлов, който вече гонел шейсетте години. После бащата казал лека нощ и отишъл да спи. Когато се събудил и погледнал часовника си, било осем часа. Облякъл се и слязъл долу. Синът му се бил настанил край масата. - Закъсняваш - казал строго бащата и изведнъж свъсил побелелите си вежди - Какво правиш ти бе? Какво е това вино на масата? Ти пиеш преди да отидеш на работа? - Татко, аз не отивам на работа. - Защо, в отпуска ли си? - Не, не съм. - Тогава? - Ами просто вечерям. Бащата бил изумен, а синът се усмихнал широко и рекъл: - Сега часът е осем вечерта. Ти спа двадесет и четири часа. - Двадесет и четири часа ли? - и старият доктор така се засмял, че чашите на масата зазвънтели.

Когато в България решиха да удостояват лекарите с почетни звания, първият хирург, който бил предложен за "народен лекар" се наричал Иван Карамихайлов. Само че без съответната кадрова проверка това звание не бивало да се присъжда. Съществувала опасност да се допусне някоя идеологическа неразбория, после иди се оправяй. И ето че деветдесетгодишният лекар се изправил пред едно чиновниче от съответно ведомство. То седяло важно зад бюрото си, прелиствало досиета и забравило да покани стареца да седне.

И днес когато минавате край дома на улица "Кракра", който се нарича и още "Дом на архитектите", погледнете го - старата сграда добре си личи. Тук са живели българи, които повече от мнозина заслужават поне паметна плоча. Няма кой да я постави. Ако не ви струва много труд, запомнете имената им: Иван Карамихайлов - лекар, Елена Карамихайлова -художничка, Елисавета Карамихайлова - физичка

.